Момичето и червения балон

Имало едно време…какво, странно ли е, нали така започват всички приказки…Но да, тук сте прави това не е приказка, а разказ за абсурда и любовта, е да малко банално, но пък вярно.
Разказа ми започва с малко момиче, всъщност не толкова малко. Достатъчно голямо за да знае какво е болка, тъка, разочарование и любов, но прекалено малко за да ги е изпитало. Та момичето, да го наречем Вяра.
Защо Вяра ли?! Ами, защото след като прочетете разказа ще ви е нужна вяра за да повярвате в силата на Любовта и Съдбата. Две особи създаващи животи, а по късно разрушаващи ги.
Вяра седеше на върха на фара, но сякаш не неговата силна светлина огряваше морето, а сякаш нейните парещи очи показваха пътя на мореплавателите. Но нейния поглед не беше насочен към безкрайната морска шир, а бе приклещен между червения балон в ръцете и, който следваше пътя на вятъра, и пълната луна, която нежно галеше повърхността на морето.
 Изведнъж момичето пусна балона и скочи в морето превръщайки се в русалка…не шегувам се проверявам дали четете внимателно…
Може би и се чудите защо балон, и защо е червен. Ами много просто, червен е като огъня който обгръщаше сърцето на Вяра, а балон е защото той лети високо в облаците, както беше и Вяра, когато се довери на тази проклетница Любовта, и й позволи да и покаже истински чувства непознати до сега…
Може би, ако ви разкажа каква е историята и ще разберете за какво ви говоря.
Нали се сещате как казват, че първата любов е най-силна, и че често се проявява още от пръв поглед...Е не вярвайте много на това!
Вяра и...нейната голяма любов се познаваха още от люлка както се казва. Израстнаха като приятели, винаги са били заедно споделяйки всичко. За тях нямаше нищо, което да развали приятелството им...или поне те така си мислеха. Докато едно тънко пискливо гласче в главата на Вяра не се обади.
-          Харесваш го! – казваше то.
А тя отвръщаше с „Не”. Но нахалното гласче не се отказа, а накрая Вяра му повярва.
Оказа се истински влюбена в най-добрия си приятел, не можеше да спи, защото мислите и бяха окупирани от него, а ако случайно заспи той присъстваше в сънищата и. Събудеше ли се пред погледа и отново бе неговия мил образ. Накрая вече не можеше да го вижда, защото нахалния глас и казваше да действа, а тя не искаше да развали приятелство градено с години.
Тук е момента да се замислите, та нали точно едно такова приятелство, градено с години, в което знаеш всяка подробност за другия, прераства в здрава и дълготрайна връзка. Но при Вяра случея бе друг. Когато му призна, приятелството им се разпадна...Той не чувстваше нищо към нея, не му бе нищо повече от приятелка и сестра. Сърцето на момичето бе разбито на хиляди пърчета, а половината от тях бяха безнадеждно загубени...за винаги.
Сега когато Вяра все още седи на фара, вгледана в червения балон, тя знае че за да продължи има само едно решение. Да пусне любовта да си отиде. Пръстите на момичето се разтвориха, а балона мигом полетя към небето огрян от лунно-сребърна светлина. И макар Вяра да знаеше, че това не е достатъчно, макар да бе сигурна, че Любовта няма да си отиде толкова лесно и оставаше надеждата...
Нахалния глас на Любовта все още шептеше в главата и, но шепотът бе по-скоро смях, гаден подъл смях. Това бе найната Съдба. От златните очи на Вяра се търкулна една единствена сълза...
Сега разбрахте ли защо е Вяра?! Ако имате вяра ще повярвате в безкрайната сила на Любовта и Съдбата, две особи разрушаващи хиляди животи, но без тези две особи едва ли щеше да ни има...